Welcome to my world. . . :: За децата. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.01.2014 22:26 - За децата...

Автор: martheenbaby Категория: Лични дневници

Прочетен: 647 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 11.01.2014 22:33

Виждаш ли тази улица? Да, днес е една от хилядите улици. Извинявай, че те прекъснах. Видях го в очите ти и реших да открадна думите от устата ти. Знаеш ли, беше много отдавна. Беше още, когато в градинките имаше много, много деца. Не просто деца, а едни прекрасни, малки човечета с богато въображение и големи души. Дечица с детство, което беляза съзнанието им със спомени - играеха жмичка или скачаха на ластик, играеха на истината или се осмеляваш, а детското кътче пред блока постоянно озвучаваше квартала със звука от сириичета...и използваха ум и душа, и въображение, и бяха безстрашни, но не прескачаха моралните граници. Беше много отдавна. Измина цяла вечност. Но помня, приятелю,...Не трепереше въздухът от омраза и страх! По чистите улици не блуждаеха зомбита с прародители - човеци, а човешки потоци нанейде вървяха. Беше много отдавна. Сякаш спомените бледнеят. Поглеждам от високо, скрит от мрачната гледка зад тъмните стъкла, а очите ми - моето проклятие, неволно ме правят свидетел на една жалка гледка. Автомобилът ми паркиран в зелените площи! Може би съм в кома, будна кома!? Това е просто сън. Отварям прозореца и слънцето коварно ме гали с лъчите си, сякаш цели да осъзная коварната реалност от която ми се повдига. Само това ми остана - повдигането от гледката. Мисля, че това е нещото, което завещахме на децата си - нашите спомени, но не и възможността да се докоснат до тях от първа ръка. Това им оставихме - да. Спомени и реалност от коят да им се повдига! Когато заровихме тревата под асфалта, за да не скапваме скъпите автомобилни гуми, докато настъпваме педала на газта водейки състезание с времето, което погреба много от нас. Когато оставихме детската площадка под основите на новата кооперация, която всъщност е необитаема, поради неуредици в документацията за строеж. Когато не се задоволихме с една кола, а си набавихме личен автопарк от вноски кошници - наши набори! Когато започнахме да си правим изкуствени гори, защото истинските останаха погребани под неоправдаите ни целите. Поглеждам часовника и отново повеждам битка с времето. Виждам, че съм се отклонил от дневният си график. Не разполагам с никакво време, иначе с удоволствие бих продължил да Ви разказвам и припомням. Трябва да отивам към колата. Паркирал съм върху детската площадка, на която драсках с тебешир големи кръгове и с аверите ми играехме на държави. Подяволите...отново - спомени...Забравих, сега не е детска площадка, а добре асфалтирана улица водеща към портите на моят дом! Колко искам да вярвам в колелото на времето, приютелю, дето все се върти като филмова лента и светът се повтаря, и преди ще се случи отново...Преди....

Нагоре